Всички членове на организацията ще се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или от употреба със сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации.
Чл. 2(4) от Хартата на ООН

Война, тероризъм и права на човека

Актовете на война или тероризъм поставят под съмнение рамката на правата на човека почти до степен, в която тя изглежда че рухва. Трудно е да се говори за права на човека, когато човешкия живот умишлено е мишена, или когато на него се гледа като на „косвена вреда“ по време на масови бомбардировки, които директно или индиректно водят до болест, страдание, разрушаване на домове и смърт. По време на война, особено война, която продължава с години,  всяко право на човека е засегнато по неблагоприятен начин. Здравната система рухва, образователната система страда, и домът, работата, доставката на храна и вода, правната система, свободата на печата и свободното слово и отговорността за злоупотреби от страна на държавата – или от „държавата-враг“ – във всичко това има ограничения, ако не е изчезнало напълно. Колкото лоша е била закрилата в мирно време, правата на децата, жените, малцинствата и бежанците почти сигурно ще бъдат по-лоши и по време на война.

Всъщност войната и тероризмът са провал на човечеството, актове, които изглежда подкопават и пренебрегват ценностите, които са в основата на правата на човека – и правната система, която ги защитава. Но дори и по средата на такъв провал, правата на човека все още работят, дори и в по-слаборазвита страна, и въпреки че те не могат да се справят с всички злини, могат да осигурят поне минимална закрила и някаква надежда за справедливост.

Войните и националните извънредни положения дават възможност на държавите да „отнемат“ – или временно да оставят настрана – някои от ангажиментите си към правата на човека. Въпреки това, някои права на човека, като правото на живот, правото да не бъде измъчван, нечовешкото и разрушаващо отношение никога не може да бъде оставено настрана. На тях се гледа като на толкова важни и толкова фундаментални, че трябва да се спазват дори когато сигурността на държавата е поставена в риск.

В Решение на Европейския съд по правата на човека от 2011 г.³  (Ал-Скейни и др. срещу Обединеното кралство) се казва, че Обединеното кралство  е нарушило чл.2 от Европейската конвенция по правата на човека относно осигуряване на правото на живот, при отношението си към много цивилни граждани, докато е била провеждана мироопазваща операция в Басра, Ирак. Случаят е първи по рода си във връзка с констатиране, че Европейската конвенция е прилагана по време на война, на чужда територия и в целия регион, върху който страна по Конвенцията е имала ефективен контрол. При други случаи е констатирано, че отношението към затворници в лагери се е свеждало до измъчване.

Кога една война е война?

Войната и тероризмът в много отношения са доста еднакви. И при двете се извършват актове на изключително насилие, и двете са мотивирани от политически, идеологически и стратегически задачи, и двете са извършвани от една група хора върху друга. Последиците и от двете са ужасни за населението – независимо дали са умишлени или не. Войната е по-широкоразпространена  и разрушението е вероятно да бъде поунищожително, тъй като една война често се обявява от държави с армии и огромен арсенал от оръжия. Терористичните групировки рядко имат професионалните или финансовите ресурси, които имат държавите.

Но с изключение на използваните методи и степента на насилието, войната и тероризмът се разглеждат по различен начин в международното законодателство. Разликите не винаги са ясни и дори експертите може да не са съгласни с това дали една акция на насилие се брои за тероризъм, гражданска война, бунт, самозащита, легитимна свобода на волята или нещо друго.

Въпрос: През 20-ти век чеченски, абхазки, кюрдски, палестински и ирландски националисти са гледали на себе си като на борещи се във война срещу колонизатори. Държавите винаги са считали действията на тези групировки за тероризъм. Как да определим правилния термин?

Проблеми при дефиниране на война

В някои случаи войните се дефинират от факта, че се провеждат между държави: но къде остава гражданската война, или т.нар. „Война на тероризма“? Понякога формалното обявяване на война се приема като акт на дефиниране на войната, но това изключва по-слаби  бомбардировки, които се извършват в продължение на много години, като атаките на САЩ по границите на Пакистан или в обявените за забранени за полети зони над Ирак през 1990-те.

Трябва ли дефиницията за война да включва икономически и търговски войни, и двете от които биха могли да имат огромен разрушителен ефект върху човешкия живот? Санкциите форма на война ли са? УНИЦЕФ е направила оценка, че санкциите върху Ирак през 1990-те са довели до смъртта на над половин милион деца (и много възрастни).

Въпрос: Карл фон Клаузевиц, пруски военен генерал, дава следната дефиниция за война: „Войната е акт на физическо насилие, чрез което врагът да бъде принуден да изпълни нашата воля.“ Съгласни ли сте с това като дефиниция?

Какво е тероризъм?

Тероризмът е още един от онези термини,  които изглежда всеки е готов да използва, но никой не може да се съгласи с една точна дефиниция. Дори експертите продължават да спорят относно начина, по който трябва да се използва този термин, и казват, че има над сто различни дефиниции за тероризъм, от които нито една не е приета за универсален.

Липсата на съгласие има много практически последствия: да вземем само един пример, ООН не може да приеме конвенция срещу тероризма, въпреки че се опитва повече от 60 години, защото държавите-членки не могат да постигнат съгласие относно дефинирането на термина. Генералната асамблея на ООН е склонна да използва следното определение за тероризъм:

„Престъпни дейности, планирани и предназначени да провокират състояние на терор сред широката общественост, група хора или отделни лица с политически задачи, при всички случаи са неоправдани, независимо от съображенията от политически, философски, идеологически, расов, етнически или друг характер, които могат да бъдат изтъкнати.“⁵

Древните терористи

Трите най-известни „терористични“ групировки, съществували преди 18 век са били вдъхновени от религията, (и всичките са имали имена, които са навлезли в английския език като думи, асоциирани с техните дейности: фанатиците са известни като зилоти, асасините като убийци, а тхугите са жестоки или брутални хора).

• Сикариите, известни като Зилоти, са били юдейско движение от 1 век, което се опитвало да изгони римляните от Палестина. Те използвали безмилостни методи, включително са се смесвали с тълпата при обществени събития и са убивали с нож жертвата си преди отново да изчезнат в тълпата.
• Асасините са били средновековна мюсюлманска секта, чиято цел е била да прочисти исляма, и са се целели в изтъкнати религиозни водачи, използвайки методи, подобни на Сикариите, за да стигнат до хората.
• Тхугите  са били индианска групировка, определяна понякога като култ или секта, която е действала в продължение на около 600 години, брутално убиваща пътници чрез удушаване и по специални правила. Те са най-дълго съществувалата такава групировка и са елиминирани през 19 век, в резултат на поставяне на информатори вътре в групировката.

Въпрос: Трябва ли заплахата от използване на ядрена бомба да се класифицира като тероризъм?

Тероризъм: класификация

Важни при определянето на даден акт за акт на „тероризъм“ се считат някои от следните критерии: Имайте предвид, че не всички експертни са съгласни!

• Актът е с политическа цел

Актът на тероризъм обикновено има крайна цел, която е „по-голяма“ и по-стратегическа от незабавния ефект на акта. Например, бомбената атака върху цивилно население е предназначена да промени общественото мнение, с цел да се окаже натиск върху правителството.

•  Актът трябва да включва насилие или заплаха от насилие

Някои считат, че и само заплахата от насилие, ако наистина ѝ се вярва, може също да бъде акт на тероризъм, защото всява страх сред онези, към които е насочена, и може да бъде използвана за политически задачи.

• Един акт на тероризъм е предназначен да има силно психологическо въздействие.

Често се казва, че по своя характер терористичните актове са произволни и случайни, но всъщност групировките са склонни внимателно да подбират целта си, за да провокират максимална реакция, а също и, когато е възможно, да посягат на символи и режими.

• Тероризъм е акт на под- държавни групи, не на самите държави

Това е може би най-спорната тема сред различните наблюдатели и експерти. Държавите са склонни да го използват като най-важната част от един терористичен акт, но ако ограничим терористичните актове до под-държавни групи, то тогава вече сме решили, че актът на насилие, извършен от една държава, не може да е тероризъм, независимо от това колко ужасен може да е.

• Тероризмът включва умишлено набелязани цивилни граждани.

Този критерий също е оспорван от много експерти, защото изключва възможността атаките срещу военен персонал или други държавни длъжностни лица, като политици или полиция, да бъдат класифицирани като терористични атаки.

Въпрос: Можете ли да дефинирате тероризма? Как бихте разграничили терористичните актове и другите форми на насилие?

Могат ли държавите да извършват тероризъм?

Думата „тероризъм“ първоначално е използвана, за да опише „Regime de la Terreur“ (Доминиращо на терора) във Франция през последното десетилетие на 18 век, и поспециално периода от 1793-1794 г. при управлението на Максимилиан Робеспиер. Тези години се характеризират с използването на насилствени методи на репресия, включително масови екзекуции, разрешавани от Революционния трибунал – съд за политическите престъпници. Към края на тази ера хората често са били осъждани само въз основа на подозрение и без право на претенция за честен процес.
Всичко казано по-горе води до цялостна атмосфера на страх: държава, в която хората вече не могат да се чувстват в безопасност от заплаха от произволно насилие. С такова начало концепцията за тероризма влиза в речника.

През 19 век терминът „тероризъм“ започна да се свързва повече с групировки, действащи в държавата, за да свалят от власт, а не толкова със системи на държавен терор. Революционните групировки в Европа често прибягвали до насилие, за да отхвърлят ръководители или държавни структури, които считали за репресивни или несправедливи. Най-популярната техника е основно убийството и сред „успехите“ са убийствата на руския цар, на френския президент, на императрицата на Австро-Унгария и краля на Италия.

През 20 век - най-ужасният, по отношение както на броя на жертвите и може би по отношение на жестокостта и липсата на човечност на методите, и правителствата и под-държавните групировки се обръщат към насилието при преследване на своите задачи. Действащите лица и инициаторите в тези серии от ужасяващи драми, са включвали държавни длъжностни лица, както и под-държавни групировки. Но в края на века почти единствено последните са били наричани с термина „терористични групировки“. Под-държавните групировки често са въоръжени, финансирани,  дори обучени от други държави: това прави ли държавите, които подготвят и подкрепят тези групировки, терористични държави?

Въпрос: Смятате ли, че действията на една държава трябва да се определят като „терористични“ дейности, ако оказват терор върху населението?

Използване на силата на международното право

Международното право обхваща много различни случаи, включващи използването на сила от държавите. Понякога – както се цитира в началото на главата – законът се прилага за случаи, когато една държава използва сила или заплашва със сила друга държава. Такива случаи обикновено се класифицират като война и се регулират съгласно Хартата на ООН и Съвета по сигурността. Понякога законът се прилага към начина, по който е използвана сила по време война – независимо дали законно или незаконно. Това обикновено е в сферата на международното хуманитарно право. Дори когато се води война обаче, законът за правата на човека продължава да е в сила, въпреки че за някои права рестрикциите от страна на държавата може да бъдат по-позволени отколкото биха били в мирно време.

Войната в международното право

Харта на ООН, Пактът „Келог Бриан“

Високите Договарящи Страни заявяват тържествено от името на съответните си народи, че осъждат прибягването към война за уреждане на международните спорове и се отказват от нея като средство за национална политика във взаимните им отношения.
Из Пакта Келог Бриан
(Известен като Договор за отказване от войната, или Пактът от Париж)

Най-грандиозният акт в серията усилия за запазване на мира след Първата световна война е подписаният през 1928 г. от 15 държави Пакт Келог Бриан, който по-късно е подписан от 47 други държави. Въпреки че Пактът не предотвратява по-късните военни дейности между страните нито избухването на Втората световна война, той е важен, защото поставя основата на  идеята за „престъпления срещу мира“ и по този начин изиграва централна роля в Нюрнбергските процеси. Съгласно Нюрнбергските принципи⁶,престъпленията срещу мира включват „планирането, подготовката, инициирането или подклаждането към войни на агресия, или война в нарушение на международните споразумения“.

След Нюрнбергските процеси, Хартата на ООН става основен международен договор, с който се регламентира използването от страна на държавите-членки на сила една срещу друга. Хартата не забранява изцяло войната: тя позволява, при някои точно определени обстоятелства, държавите да влизат във война, когато това е необходимо за да се защитят. Дори такива войни за самозащита обаче, трябва да бъдат одобрени от Съвета за сигурност на ООН, освен в редки случаи, когато са нужни незабавни дейности и няма достатъчно време, за да се свика Съвета по сигурността.

Отговорността да се защитава (R2P)

В последните години някои държави настояват за идеята, че там където хората страдат от тежки злоупотреби в ръцете на една държава – например, има заплаха от геноцид – ООН би трябвало да има властта и задължението да направи крачка в посока да защити народа. Това е включвало възможността за военни дейности срещу отговорната държава. Геноцидът в Руанда, където международната общност не успя да се намеси, предизвика този дебат. Войната в Косово беше още един от примерите за „хуманитарна намеса“ чрез военни средства, а през 2011 г. военната намеса на НАТО в Либия се основаваше на същия принцип.

Идеята за R2P е противоречива. Геноцидът и другите актове са сериозни и ужасни. Но някои критици спориха, че R2P може да се използва като претекст и някои военни намеси не са били извършвани наистина поради вероятността от „масови жестоки престъпления“, а са били повече от политически характер. Много масови жестоки престъпления не предизвикват R2P, а някои от тях, където е имало намеса, са изглеждали по-малко сериозни по отношение на опасностите, пред които са били изправени хората. Дори Отговорността да се защитава включва идеята, че намесващите се държави трябва да проучат всички други възможни средства преди да предприемат военни дейности. Не винаги е ясно, че тези възможности са проучени. И накрая, хората се питат дали войната, която сама по себе си е ужасен и деструктивен акт, и подходящото средство да се сложи край на страданието. Може ли бомбардирането на една страна, с всички последици от това, да бъде най-добрият начин да се насърчава мира и да се разрешава онова, което често е много по-дълбок конфликт между две страни.

Въпрос: Може ли войната да бъде „най-доброто от две злини“?

Законите на войната

Дори във време на войни има определени закони, които поставят граници на действията на воюващите страни, например по отношение на третирането на военнопленниците, превръщане на цивилни граждани в мишена и медицинска грижа за ранените. „Законите на войната“ основно се определят от международния хуманитарен закон, по-известен като Женевската конвенция.

Първата Женевска конвенция

Първата Женевска конвенция е подписана през 1864 г. Създадена е след като Хенри Дюнант, гражданин на Женева, става свидетел на жестока битка в Солферино, Италия през 1859 г. Той бил ужасен от липсата на помощ за ранените, които били оставяни да измират на бойното поле и предложил международен договор, в който да се признае неутрално представителство, което да осигурява хуманитарна помощ по време на война. Предложенията му довеждат до създаването по-късно на Международния комитет на червения кръст и също до първата Женевска конвенция.  В конвенцията са били включени клаузи за хуманното и достойно отношение към онези, които вече не се сражават, независимо на чия страна са били

Женевската конвенция продължава да се развива до 1949 г., когато е приета четвъртата Женевска конвенция, а предишните три за ревизирани и разширени. По-късно са добавени три протокола за изменения. Тези конвенции са ратифицирани изцяло или отчасти от 194 държави.
Освен Женевските конвенции има и други стандарти в международното хуманитарно право, включително Хагската конвенция и множество международни споразумения за оръжията, които може и не може да бъдат използвани по време на война. През 1990-те години коалиция от НПО успешно лобира за международна забрана  за производство и използване на противопехотни мини. Договорът от Отава или Конвенцията за забрана на употреба, съхранение, производство и продажба на противопехотни мини и тяхното унищожение е приет през 1997 г. и от тогава е ратифициран от 157 държави по света. Коалицията продължава да агитира за договор, който да забрани използването на касетъчни авиобомби, които точно като противопехотните мини оставят следа от разрушение, дори и след приключването на войната.

Военни престъпления

За най-сериозни нарушения на международното хуманитарно право се считат военните престъпления. Военните престъпления са толкова сериозни правонарушения, че се считат за криминални деяния, за които хората могат да бъдат държани отговорни.

Военни престъпления

На база Четвъртата Женевска конвенция (1949), военните престъпления (в Конвенцията „тежки нарушения) включват:
„преднамерено убийство, мъчения и нечовешко отношение, включване в биологични експерименти, умишлено причиняване на големи страдания или сериозно увреждане на тялото или здравето, незаконна депортация или преместване или незаконно затваряне на закриляни лица, насилствено принуждаване на закриляно лице да служи в силите на врага или умишлено отнемане на правото на закриляно лице на справедлив  и честен процес (…), взимане на заложници и прекомерно разрушаване и придобиване на имущество, необосновано от военна необходимост и извършвано незаконно и безпричинно.⁹

Други дейности, за които лицата могат да държани отговорни, включват престъпления срещу човечеството, масови убийства и геноцид. Престъпленията срещу човечеството са тежки престъпления, извършени срещу цивилното население, като убийство, изнасилване, измъчване, поробване и депортиране.

Първите процеси срещу лица за такива престъпления са процесите от Нюрнберг и Токио на нацистки и японски политически и военни лидери след Втората световна война. Оттогава са създавани много специални  трибунали, например за справяне с конфликтите в бивша Югославия, Руанда, Камбоджа, Либия, Сиера Леоне. За други конфликти, еднакво сериозни, не е бил назначаван трибунал, което понякога е провокирало критики, че решението за това дали да има или да няма трибунал е повлияно от политически фактори.

Международен наказателен трибунал за бивша Югославия

Международният наказателен трибунал за бивша Югославия (ICTY) е създаден от ООН, за да подведе под съдебна отговорност сериозни престъпления, извършени по време на войните в бивша Югославия и  да осъди виновниците. Повечето от подсъдимите бяха сърби и това доведе до обвинения в пристрастие от страна на някои от наблюдателите. И Амнести Интернешънъл и Хюмън Райтс Уоч критикуваха ICTY, че не е проучил множество сериозни обвинения срещу силите на НАТО , включително бомбардирането на сръбската държавна телевизия и един ЖП мост, когато е било видно, че са били нападнати цивилни граждани. В доклада на Амнести във връзка с нарушаване на хуманитарното право е записано, че „НАТО не е предприела необходимите предпазни мерки за свеждане до минимум на цивилните жертви“.¹⁰

Въпрос: На военните трибунали – включително Нюрнбергските процеси – понякога се гледа като на „справедливост на победителя“. Смятате ли, че и двете страни в една война трябва да бъдат съдени според едни и същи принципи?

Международният наказателен съд

През втората половина на 20 век се пристъпва към създаването на постоянен съд, който да се занимава с най-лошите престъпления срещу човечеството. През 1998 г. е приет Римския статут, в който се дава правната база за създаване на Международния наказателен съд (МНС). МНС е създаден през м юли 2002 г. и седалището му е в Хага, Холандия.
МНС е първият постоянен международен съд и е създаден, за да преследва военни престъпления, престъпления срещу човечеството, геноцид и престъпления на агресия. Въпреки че Римският статут е ратифициран от държавите, МНС преследва отделни лица, които са отговорни за престъпления, а не държави. Към  1 януари 2012 г. 119 държави са страни по Римския статут на Международния наказателен съд, включително почти всички държави в Европа, но с изключение например на Съединените щати, Индия, Китай и Русия. Съдът е започнал разследвания по конфликтите в Судан, Кения, Демократична република Конго, Уганда, Централно африканската република и Либия.

Въпрос: Можете ли да се сетите за отделни лица, които са отговорни за военни престъпления, престъпления срещу човечеството, геноцид или престъпления на агресия, които трябва да бъдат изправени пред Международния наказателен съд?

Тероризмът в международното право

Изработването на международно законодателство, което да се занимава с тероризма беше спъвано от проблеми, основно поради трудността на се направи точна дефиниция на термина. Съветът на Европа изготви набор от насоки12 за това къде може да се сложи чертата, за да не се престъпват други международни споразумения или споразумения.

Насоките включват следните основни точки

• зачитане на правата на човека и върховенството на закона – и забрана на дискриминацията.
• абсолютна забрана за извършване на мъчения: „Използването на мъчения или на нехуманно или деградиращо отношение или наказание е абсолютно забранено и при всички обстоятелства…“
• събирането и обработването на лични данни трябва да се извършва законосъобразно и в съответствие с посочената цел.
• Мерките, които се намесват в личния живот, трябва да са посочени в закон.
• Всеки, който е заподозрян в терористична дейност, може да бъде арестуван, ако има разумни обвинения и той /тя трябва да бъде информиран/а за тези причини.
• Лице, което е заподозряно в терористични дейности има правото на справедливо изслушване, в рамките на разумен период от време, от независим, безпристрастен трибунал, създаден със закон. Те се ползват от презумпцията за невинност.

• „Лице, на което е отнета свободата заради терористична дейност при всички обстоятелства трябва да бъде третирано по начин, който зачита човешкото му достойнство.“
• „Не може да се разрешава екстрадицията на едно лице в страна, в която тя/той има риск да бъде осъден/а на смърт или риск, да бъде подложен/а на мъчения или нехуманно или деградиращо отношение.“
• „На Държавите никога не се позволява (…) да не спазват правото на живот, което е гарантирано с тези международни инструменти, забраната срещу мъчения или нечовешко или деградиращо отношение или наказание, принципът на законност на присъдите и мерките, и забраната за прилагане със задна дата на наказателно право.“

Права на човека и тероризъм

Има две основни сфери, в които концепциите за правата на човека и тероризма могат да влязат в конфликт: първата и най-очевидна касае самия акт на тероризма; втората касае мерките, които могат да се предприемат от официалните органи в процеса на опита за противопоставяне на тероризма.

Независимо от начина, по който се дефинира тероризмът и независимо от причините, които стоят зад него или мотивацията, която стои зад извършването му, актът на тероризиране на членове на населението представлява нарушаване на тяхното достойнство и правото на лична сигурност, в най-добрия случай, и нарушаване  на правото на живот, в най-лошия. По отношение на закона за правата на човека въпросът е попрост, тъй като този закон е направен  да защитава отделния човек от нарушаване на неговите права и свободи от страна на правителствата. Няма възможност, например, да изправиш терористична групировка пред Европейския съд по правата на човека!

Но правителствата имат определени задължения: на първо място по отношение на защитата на гражданите от атаки срещу собствената им сигурност; на второ място по отношение на компенсиране на жертвите,  които са пострадали от терористичните атаки; и на трето място, разбира се,  по отношение на това самите те да не участват в терористични дейности.

Въпрос: Смятате ли, че държава, която изнася оръжия, които впоследствие се използват срещу цивилни хора, трябва да бъде държана отговорна за използването на тези оръжия? Знаете ли на кои групировки или държави вашето правителство продава оръжие?

Възникват много въпроси по отношение на правата на човека във връзка с борбата срещу тероризма – и това обуславя продължаващото напрежение между мерките, които едно правителство счита за необходимо да предприеме, за да защити хората, и правата, които то трябва да ограничи, за да направи това.

Тайни предавания

В доклад, написан от Дик Марти за Парламентарната асамблея на Съвета на Европа през 2006 г.¹³ е представена помощта, предоставена от различни европейски държави на Съединените американски щати, за „предаване“ на заподозрени в тероризъм лица, на държави, в които са били измъчвани. В доклада е констатирано, че 7 държави – Швеция, Босна и Херцеговина, Британия, Италия, Македония, Германия и Турция – могат да бъдат държани отговорни за „нарушаване на правата на отделни лица“, защото умишлено са подпомагали  програма, която е довела до задържане на лица без процес, често в продължение на години, и тези лица са били подложени на мъчения. Други държави, включително Испания, Кипър, Ирландия, Гърция, Португалия, Румъния и Полша също са били обвинени в тайно съглашение със САЩ.  Марти казва, че има доказателства за това, че Румъния и Полша са били места за сваляне на задържани в близост до тайни центрове за задържане.

Жертвите на конфликт

Войната и тероризмът имат ужасяващо и продължително въздействие върху много хора- Смъртните случаи по време на конфликт са само един елемент: психологическа травма, колапс на физическата и икономическа инфраструктура, преместване на хора, нараняване, болест, липса на храна, вода и снабдяване с електричество и срив в доверието в нормалните човешки отношения са някои от другите. Въздействието може да продължи за поколения напред.
С упадъка на междудържавните войни и възникването на гражданските войни и новите методи на войната, гражданското население сега е в по-голям риск и дава повече жертви, отколкото професионалните войници. ЮНИФЕМ изчислява, че в съвременните конфликти 90% от жертвите са цивилни, повечето от които са жени и деца14. Изнасилванията и сексуалното насилие се използват като оръжия на войната, като тактика за унижение, доминиране и всяване на страх сред обществата.

Жените във въоръжените конфликти

През м. октомври 2000 г., Съветът за сигурност на ООН прие Резолюция 1325 по въпроси, пред които са изправени жените по време на въоръжени конфликти. В резолюцията се отправя призив за тяхното участие на всички нива при взимането на решения и изграждането на мира. От тогава са приети още четири резолюции на Съвета за сигурност. Петте документа акцентират върху три основни задачи:

• засилване на обучение с участие на жените в процеса на взимане на решения
• прекратяване на сексуалното насилие и безнаказаността
• създаване на система за отчетност

Деца-войници

Особено отрезвяващо разрастване във войната, особено през последните десет години, е използването на деца като войници в брутални конфликти. Деца-войници съществуват във всички региони по света и участват в повечето конфликти. Проблемът е особено критичен в Африка, където деца на 9-годишна възраст са участвали във въоръжени конфликти. Повечето деца-войници са на възраст между 14 и 18 години. Деца-войници се наемат както от бунтовнически групировки, така и от сили на правителството.

Конвенцията на ООН за правата на детето изисква от държавите-страни по Конвенцията да гарантират, че деца на възраст под 15 години не участват във въоръжени дейности. Но тази граница е преценена за твърде ниска и се предприемат инициативи за вдигане на прага на минимум 18 години. Факултативният протокол към Конвенцията за правата на детето относно включването на деца във въоръжени конфликти (към ноември 2011 е подписан от 143 държави) вдига възрастта на минимум 18 години.

Европейските   държави не набират лица под 17 години и не изпращат войници, ненавършили 18 години, в боеве. В Обединенот кралство  възрастта за наемане е найниска в Европа – 16 години, въпреки че това привидно е само за процес на обучение. Обединеното кралство  е силно критикувано за това от Комитета по правата на детето към ООН. Има доклади, че в Чечения деца под 18 години служат в бунтовнически сили.

Младеж, война и тероризъм

Младите хора са директно повлияни от войната по много начини. В допълнение към гореспоменатия случай с деца-войници, болшинството от войниците са млади хора , особено в държави и по време на национална военна служба. Затова би могло да се каже, че младите хора са на фронтовата линия на жертвите от войната. При професионалните армии често млади хора с беден социален произход са включени в списъка на въоръжените сили, защото имат по-малко възможности да печелят, за да водят достоен живот.

Младите хора често са набелязвани от терористични групировки като възможни посредници в терористични атаки, независимо от мотивацията, като пример за това са атаките в Лондон през 2005 г. Причината за това често е, че младите хора търсят своята идентичност и това ги прави особено уязвими към екстремистки идеи и идеали. Младите хора може и целенасочено да са мишена на терористични атаки, какъвто е примерът с атаките в Норвегия през 2011 г. и атаките на училища в Кавказ.

Младежките организации по традиция играят важна роля при повишаване на осведомеността за безсмислието на войната и цената, която тя струва на младите хора. След кланетата през Първата световна война са създадени няколко програми за обмен и помирение, много от които съществуват и днес, като Международната гражданска служба  или Християнското движение за свобода/ Младежта за свобода, които насърчават международните доброволчески младежки проекти и лагери.

Европейското бюро за отказ от военна служба по съвест  работи за признаване на правото за възражение по съвест срещу военната служба – правото да отказваш да убиваш – в Европа и извън нея.

War Resisters International е международно движение, създадено през 1921 г. под мотото: „Войната е престъпление срещу човечеството. Затова съм решен да не подкрепям каквато и да е война и да се стремя към премахване на всички причини за война“. WRI насърчава ненасилието и помирението и подкрепя онези, които изразяват възражение по съвест и търсещите център за бежанци, в случаите на укриване от военна служба или дезертьорство.

Бележки

1  Боб Марли в песента „Война“, адаптирана от етиопския император Н.В. Хайле Селасие при обръщението му към ООН през октомври 1963 г.
2  Правни последици от изграждането на стена в окупираната палестинска територия. Консултативно мнение на Международния съд на 9 юли 2004 г., параграф 106.
3  Ал-Скейни и др. срещу Обединеното кралство, Голям състав на Европейския съд по правата на човека (приложение № 55721/07), 7 юли 2011; http://www.bailii.org/eu/cases/ECHR/2011/1093.html
4 Джанет Ранкин е първата жена, станала член на американския конгрес през 1917 г.
5 Декларация на ООН от 1994 г. относно мерките за елиминиране на международния тероризъм, приложение към резолюция 49/60 на Генералната асамблея на ООН „Мерки за елиминиране на международния тероризъм“ от 9 декември 1994 г.
6 Документ А/CN.4/L.2 текст на Нюрнбергските принципи, приет от Международната комисия по право, извлечение от годишника на международната комисия по право: 1950, том II; http://untreaty.un.org/ilc/documentation/english/a_cn4_l2.pdf 
7 Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението „геноцид“;http://www.un.org/millennium/law/iv-1.htm
8 http://www.physiciansforhumanrights.org/blog/us-ban-landmines-facts.html  
9 Конвенция (IV) относно Закрилата на граждански лица по време на война, Женева, 12 август 1949 г. http://www.icrc.org/ihl.nsf/FULL/380?OpenDocument
10 НАТО/ Федерална република Югославия „косвени щети“ или противозаконни убийства? Нарушаване на законите на войната от НАТО по време на операция на съюзническите сили, доклад на Амнести Интернешънъл – EUR 70/18/00, юни 2000; http://www.grip.org/bdg/g1802.html  
11 Виж бележка 2 по-горе
12 Права на човека и борбата срещу тероризма. Насоки на Съвета на Европа, 2005 г. http://www.echr.coe.int/NR/rdonlyres/176C046F-C0E6-423C-A039-F66D90CC6031/0/LignesDirectrices_EN.pdf
13  Предполагаеми тайни задържания и противозаконни прехвърляния между държави, включително държави-членки на Съвета на Европа, Парламентарна асамблея Doc. 10957, 12 юни 2006 http://assembly.coe.int/Documents/WorkingDocs/doc06/edoc10957.pdf
14 http://www.womenwarpeace.org/